С новия Семеен кодекс (СК) на съпрузите се даде възможност да изберат начина, по който да уредят имуществените отношения, възникващи по повод сключения брак. Този избор се свежда до законовия режим на общност, законовия режим на разделност и договорен режим, при който отношенията между съпрузите се уреждат от брачен договор, често неправилно наричан „предбрачен” договор. Брачният договор е най- либералният от трите споменати режима и дава възможност за постигане на широк кръг уговорки дори относно най- дребни детайли на имуществените отношения. Същевременно обаче законът въвежда и някои ограничения в свободата на договаряне, произтичащи от особеностите на брачния съюз. Това, заедно с обстоятелството, че брачният договор е сравнително нов институт на българското семейно право, налага необходимостта от изясняване на неговата същност и съдържание.
По силата на изрична законова разпоредба с брачния договор могат да се уреждат единствено имуществени отношения между съпрузите. Тъй като е трудно с договор да бъдат обхванати всички имуществени въпроси, които е възможно да възникнат, законът предвижда, че за неуредените въпроси ще се прилага режимът на съпружеска имуществена общност. В чл. 40 СК се посочват част от отношенията, за които може да се договаря, като това изброяване не е изчерпателно и съпрузите могат да правят всякакви уговорки, стига същите да имат имуществен характер и да не противоречат на разпоредбите на Семейния кодекс.
На първо място с брачен договор съпрузите могат да уредят отношенията си по повод на имуществото, придобито по време на брака. По този въпрос договарящите разполагат с почти неограничена свобода и могат да се правят всякакви уговорки. Възможно е да се договори, че придобитите по време на брака движими и/или недвижими вещи ще бъдат собственост само на съпруга, записан в акта за собственост, или с чиито средства са придобити. Може да се договори, че вещите ще бъдат съсобствени на съпрузите при равни или различни дялове. Допустими са и клаузи, съгласно които вещи до определена стойност ще стават лична собственост на единия съпруг, а над тази стойност – съсобствени.
С брачния договор могат да се уреждат и правата върху имущество, придобито от единия от съпрузите преди сключването на граждански брак. Възможно е с брачен договор правото на собственост върху всички или конкретни вещи, придобити от единия съпруг, да бъде прехвърлено на другия съпруг. Допустимо е да се прехвърлят и само идеални части върху вещи, при което между съпрузите възниква обикновена дялова съсобственост. С брачния договор може да се учредява и вещно право на собственост в полза на съпруга- несобственик или пък да се уговори, че придобитите преди брака вещи остават в собственост на съпруга, който ги е придобил. Единственото ограничение, което трябва да се съблюдава, е, че не може с брачен договор предбрачно имущество на единия съпруг да стане съпружеска имуществена общност. Подобна клауза би била нищожна поради противоречие на изрична законова разпоредба – чл. 38, ал. 2 изр. второ от СК.
Други въпроси, които могат да намерят уредба в брачния договор, касаят начините на управление и разпореждане с имуществото, вкл. и със семейното жилище. И тук законодателят е предоставил на съпрузите пълна свобода на договаряне, с която те не разполагат при законовия режим на общност. Съпрузите могат да предвидят уговорки, че всеки от тях може да се разпорежда (продава, ипотекира, залага, учредява вещни тежести и пр.) със собственото си имущество, вкл. и придобитото по време на брака със или без съгласието на другия съпруг. Възможно е да се договори дори и, че разпореждане със семейното жилище може да се извършва без съгласието на съпруга- несобственик. Допустими са и всякакви уговорки относно управлението на имуществото, напр. движимите вещи независимо чия собственост са, могат да бъдат отдавани под наем от всеки от съпрузите, а недвижимите- съвместно от двамата и др.
С клаузи в сключения брачен договор съпрузите могат да разпределят участието си в разходите и задълженията, свързани с издръжката на семейството. И по тази група въпроси не са предвидени законови ограничения. Така например може да се уговори, че разходите за комунални услуги ще бъдат покривани от единия съпруг, разходите за храна – от другия съпруг, а всички останали задължения ще се заплащат поравно от двамата съпрузи. Съпрузите могат да се договорят и семейните задължения да се поемат съразмерно на доходите им или от този съпруг, който има по- голям месечен приход и др.
Особено внимание при сключването на брачен договор се обръща на разпоредбите, с които се уреждат имуществените отношения между съпрузите при развод. По тези въпроси съпрузите могат да се договарят напълно свободно и без особени ограничения. Така например може да се предвиди, че всички права, придобити от всеки от съпрузите, остават в тяхна индивидуална собственост; че семейното жилище, семейният автомобил или по-голяма част от придобитите по време на брака недвижими имоти остават в собственост на съпруга, който ще отглежда децата; че семейното жилище ще стане собственост на онзи съпруг, който няма вина за разстройството на брака и пр.
В сключения брачен договор могат да намерят място и уговорки относно дължимата между съпрузите издръжка както по време на брака, така и при развод. И тук страните разполагат с широка свобода на договаряне, с едно изключение – не се допуска предварителен отказ от издръжка ако са налице законоустановените предпоставки за получаване на такава (лицето да е неработоспособно и да не може да се издържа от имуществото си). Съблюдавайки това ограничение съпрузите могат да договорят, че няма да си дължат издръжка, освен ако не настъпят законовите основания за получаване на такава. Могат обаче да бъдат уговорени други условия, които са по- благоприятни от предвидените в закона. Така например съпрузите могат да се споразумеят, че след раждане на първото дете съпругата ще получава издръжка в определен размер, че при развод виновният за разстройството на брака съпруг ще плаща на другия издръжка за определен период и др. Съпрузите могат да уговарят и по- висок размер на издръжката, напр. ако са налице законовите основания за плащане на издръжка същата да бъде в размер на една минимална работна заплата за страната.
Освен издръжката между съпрузите, в брачния договор могат да се включат уговорки относно издръжката на децата. Съпрузите могат да предвидят, че ще осигуряват издръжката поравно, съразмерно на доходите си, или че единият съпруг ще осигурява по- голяма издръжка от другия. Допустима е дори уговорка, че единият съпруг ще изплаща на децата цялата необходима издръжка. В този случай обаче другият съпруг не се освобождава от законовото си задължение да предоставя издръжка на децата си. Поради това ако спрямо него бъде предявено искане за предоставяне на издръжка, той ще трябва да я плати, но за него на основание сключения брачен договор ще възникне право да получи платеното от съпруга, който се е задължил да заплаща цялата издръжка.
С брачен договор могат да се уреждат и всякакви други имуществени отношения между съпрузите. За неуредените въпроси се прилага законовият режим на общност.
Съгласно чл. 38, ал. 1 от СК брачният договор „съдържа уговорки само относно имуществени отношения между страните”. От тази изрична разпоредба на закона следва, че извън предмета на договаряне остават неимуществените отношения между съпрузите. Това означава, че ще бъдат недействителни всякакви уговорки, уреждащи напр. какво трябва да бъде отношението между съпрузите един спрямо друг, кой ще чисти, готви, полага грижи за децата и домакинството и пр. Тези отношения се уреждат от основните принципи на семейното право и установените в страната обичаи и морал.
Освен неимуществени въпроси и някои имуществени отношения не могат да бъдат предмет на уреждане в брачен договор. Подобни ограничения са предвидени с изрични разпоредби на Семейния кодекс.
На първо място е недопустима уговорка, с която имущество на единия съпруг, придобито преди сключването на граждански брак, става съпружеска имуществена общност – СИО (чл. 38, ал. 2, изр. второ от СК). Най- простото обяснение за това ограничение е, че СИО възниква от съвместния брачен принос на двамата съпрузи, поради което собствеността става обща и бездялова. При придобитото преди сключване на брака имущество липсва подобна съвместност, поради което институтът на СИО се явява неприложим. Това обаче не е пречка в сключения брачен договор да се предвиди, че цялото или конкретно имущество на единия или на двамата съпрузи, придобито преди брака, ще стане съсобствено при равни или различни дялове.
На второ място нищожна би била уговорка, с която се прави разпореждане с имущество в случай на смърт. Това ограничение е продиктувано от съществените различия между брачния договор и разпорежданията по случай на смърт – завещание или завет. От една страна договорът е двустранна сделка, за възникването на която са необходими насрещни волеизявления на минимум два правни субекта и припокриване на тяхната воля, поради което след сключването му никоя от страните не може да се откаже едностранно от него. От своя страна завещанието и заветът не са договори, тъй като представляват изявление само на едно лице, няма насрещно волеизявление или съвпадане на волята, и най- важното – разпореждането може да бъде отменено едностранно по всяко време. Именно поради тези съществени различия между договора и разпореждането по случай на смърт, последното не може да бъде включено в брачен договор. Законодателят обаче е предвидил едно изключение от това правило. Разглежданото ограничение не се отнася за разпорежданията относно дяловете на съпрузите при прекратяване на уговорената СИО. Това означава, че съпрузите могат да се договорят в отклонение с правилото на чл. 28 СК, според което при прекратяване на брака поради смърт дяловете в съпружеската имуществена общност са равни, като уговорят различни дялове от придобитото по време на брака имущество, които да съответстват на реалния съвместен принос на съпрузите.
На трето място с брачен договор не може да се уговори отказ от бъдеща издръжка. Институтът на издръжката има дълбоко социално и морално значение, поради което е уреден с императивни правни норми, а по силата на изрична норма на закона отказът от бъдеща издръжка е недействителен (чл. 147 СК). С оглед на това договорна клауза, която противоречи на императивна законова разпоредба, е нищожна и не може да породи правно действие.
Повече информация относно процедурате по сключване, изменение и прекратяване на брачния договор можете да откриете тук.